Шей Нюз Телеграм
Началото на Първата световна война поражда невиждан подем на религиозността във Великобритания. Хората започват да цитират Библията, да говорят за християнски ценности. През декември 1917 г., когато гладните, изтощени и уморени войници на генерал Алънби превземат Ал-Кудс (Йерусалим), пресата описва това като велико събитие.
Алънби е сравняван с крал Ричард Лъвското сърце, а войниците му – с кръстоносците. Но е наивно да се смята, че англичаните са действали единствено с религиозни подбуди. Истината е, че „болният човек на Европа“ – Османската империя – вече е била на ръба на изтощението си. Нейното поражение е било предрешено. Държавите от Антантата са си я разделили още преди края на войната. Англия претендира за Западна Азия (Близкия изток), по-точно за днешните Ирак, Палестина и Йордания. Египет вече е бил под нейна власт.
Парите
Кой не се нуждае от тях? Войната изисква средства. Много средства. А кралете невинаги са най-богатите хора. Богатият е банкерът. Началото на ХХ век е времето на банките. Банковият и финансовият сектор на Великобритания е в ръцете на ционистки финансисти. Между другото, именно тези финансисти често определят съдбата на политиците в Англия. Първата световна война се оказва много по-дълга и изтощителна, отколкото са си представяли в генералните щабове на воюващите страни. Англия решава да привлече ционистите – по-точно техните финансови ресурси. Целите са няколко.
Първата световна война, надигащите се религиозни настроения в Англия, изтощението на страната, нуждата от финанси, ресурси и хора – всичко това кара Англия да бърза. Войната трябва да завърши с победа и с овладяване на региона. След размисъл, кралският кабинет решава да се обърне към ционистите, и по-конкретно към лорд Ротшилд. Евреи вече воюват в английската армия – сред войниците на Алънби има отделен еврейски легион. Този легион по-късно ще стане основата на Хагана*. Премиерът Лойд Джордж, голям почитател на библейските персонажи и юдейските царе, възлага на лорд Балфур да се обърне с писмо към ционистите, с призив те да подкрепят Англия – с думи и дела.
Преди това ционистите проявяват слаб интерес към военните действия и не бързат да финансират нуждите на британската корона. В края на октомври 1917 г. лорд Балфур пише кратко писмо, в което неясно заявява, че правителството на краля на Англия е съгласно със създаването на „национален еврейски дом“. Всъщност под това се разбира подкрепа за преселването на евреи в Палестина и създаване там на еврейска общност с известна автономия, но без ясно определена форма на държавност. Терминът е умишлено неясен, за да не противоречи на интересите на местното арабско население и британската политика.
* Хагана – това е ционистка нелегална терористична организация, действала в подмандатна Палестина от 1920 до 1948 г. Тя е организирала въоръжени нападения както срещу арабски селища, така и срещу британски власти, често съпроводени с насилие срещу цивилното население. Тези действия, насочени към изтласкване на местните жители и укрепване на еврейските заселвания, са обект на критика от историци и съвременни анализатори и се разглеждат като форма на насилствен натиск и завземане на територии. По-късно тази организация става основата на армията на израелския режим (ЦАХАЛ)
Самият термин не е измислен от Балфур, а от Теодор Херцел. Именно този „очаг“ (национален дом) е трябвало да бъде в Палестина. Преди това писмо сред евреите все още не е имало единно мнение къде да бъде създаден „националният дом“. Първоначално самият Балфур не е бил особено привързан към идеята за Палестина — в разговор с Хаим Вайцман, бъдещия първи президент на ционисткия режим, той дори предложил Уганда (една от колониите на Британската империя) като възможно място. Англичаните много искали да заселят бедния и слабо населен регион с образовани евреи, надявайки се това да стимулира икономиката. Вайцман отговорил:
„Нима Англия би избрала Париж за своя столица вместо Лондон?“
След този отговор спорът бил приключен. Скоро лорд Лайънъл Ротшилд получил писмото с официалното одобрение на британското правителство.
Земята получава още един господар
Историята на Палестина можела да бъде по-проста, но англичаните, като ловки и не съвсем почтени брокери, обещали една и съща територия два пъти. Година по-рано шерифът на Мека – Хюсейн – получил от Великобритания обещание: в награда за помощта си във войната срещу Османската империя той трябвало да стане „цар на всички араби – от Египет до Иран“.
Палестина фактически била обещана на арабите в замяна на тяхното въстание срещу Османската империя. Арабските националисти с ентусиазъм се вдигнали на бунт: леката им кавалерия не успяла да завладее големи територии, но отвлякла значителна част от османските сили. Въпреки това британското правителство решило да се подсигури и година по-късно обещало същата земя и на евреите — с очевидна финансова изгода.
Арабите получавали пари от британската хазна, докато евреите влагали свои собствени средства — чиста финансова сделка. И възниква въпросът: защо в писмото на лорд Балфур се използват толкова неясни формулировки и няма нито дума за еврейска държава? Лорд Балфур, опитен дипломат и наследствен аристократ, едва ли би могъл да допусне такава непрофесионалност при изготвянето на документ с такова значение.
Свещена земя с несвещени намерения
Като обещали Палестина първо на мюсюлманите, а после на евреите, англичаните сами си усложнили задачата. Като се има предвид, че Палестина — особено Ал-Кудс (Йерусалим) — имала огромно значение и за двете страни, британците се оказали заложници на собствената си двойна игра. Ционистките кръгове, както бе споменато по-рано, не само решавали финансовите въпроси на империята, но често и влияели върху съдбата на самото правителство — достатъчно било да се натиснат правилните лостове, за да падне кабинетът. Англия просто не можела да си позволи да изгуби финансовата подкрепа на банковия сектор, затова, така или иначе, трябвало да обещае Палестина на евреите.
От друга страна, британците се страхували, че едно открито изявление ще предизвика въстание сред арабите. Османците вече се опитвали да използват въстаналите сили срещу англичаните, а още по-опасно би било, ако се надигнат и мюсюлманските поданици на самата Британия — споменът за въстанието на сипаите в Индия бил още пресен. Именно стремежът да лавират между интересите довел до това, че писмото на Балфур — по-късно известно като Декларацията на Балфур — било написано в общи и неясни формулировки. И най-важното — за да не разгневят арабите, в него специално било подчертано, че това заявление „по никакъв начин не накърнява правата на нееврейското население на Палестина“.
Бомба със закъснител
Самият лорд Балфур неведнъж по-късно подчертавал, че писмото му не е било инструкция за създаване на ционистка държава и изобщо не е предполагало такава цел. Ако погледнем ситуацията от гледната точка на онова време, Европа смятала, че евреите имат право на някакъв „дом“, място, където биха могли да живеят компактно. В това се проявявало и чувство на вина към тях: през Средновековието евреите били изгаряни на клади, Инквизицията ги принуждавала да се откажат от вярата си, изселвали ги извън градовете и ги подлагали на гонения. Либералните настроения в началото на XX век изхождали от идеята, че евреите заслужават свое място, където да се събират от целия свят.
Но и с местното население Англия не искала да влиза в открит конфликт — особено като се страхувала да не загуби богатите си арабски колонии. На решението повлияло и съперничеството с Франция: французите имали множество мюсюлмански владения, а евентуално недоволство сред арабите можело да подкопае позициите на Британия в Западна Азия (Близкия изток). Затова било решено формално да се обещае земята на арабите, а на евреите — същата тази земя, но под друго название. Разчетът бил, че евреите, които съставлявали финансовия гръбнак на Европа, ще започнат да развиват и да изграждат този пустинен край.
Първите заселници
Сред първите заселници, пристигнали в Палестина през 1919 г., имало много инженери, лекари и агрономи. На практика Англия получавала колония, която заселниците сами изграждали — и най-важното, със собствени средства. Местната елита — арабските шейхове — била доволна: икономиката обещавала растеж. Това, че никой не получавал всичко наведнъж — нито евреите своя държава, нито арабите единно кралство — изцяло устройвало колонизаторите.
Като играели с противоречията, британците можели да тушират конфликтите още в зародиш, представяйки се като арбитри. И можели да бъдат сигурни, че арабите няма да се обединят с евреите, за да ги изгонят от региона. На хартия всичко изглеждало идеално. Но на практика англичаните били принудени да подкрепят мнозинството — арабите, които реално владеели земята и контролирали положението на място. След сблъсъците в Яфа през 1920 г. британците започнали да ограничават еврейската миграция.
Ционисткият натиск и нарастването на напрежението
Ционистките кръгове обаче не спирали да оказват натиск върху Лондон, и с всяка изминала година еврейското население в Палестина неотклонно нараствало. Заедно с увеличаването на броя на преселниците растяло и насилието: сблъсъците ставали все по-чести и били насочени вече не само срещу арабското население, но и срещу британската администрация и армията. Разбирайки, че декларацията не им гарантира открито право на държава, а арабите няма да отстъпят земята си доброволно, радикализираните групи стигнали до извода, че трябва да се борят с всички — и с местните, и с британските мандатни власти.
Последствията от едно писмо
Така едно единствено писмо — декларация, която първоначално предполагала по-скоро културни, отколкото политически права — се превърнало в начало на насилието, ам впоследствие и на войната в Западна Азия, която продължава и до днес. Тази война отдавна е прераснала в мащаб на геноцид. В същото време именно това писмо се превърнало в предвестник на края на колониалната империя на Великобриния.