От този текст аз научих как моят близък приятел Иван е пожелал да се запознаем и се радвам, че без никакво усилие желаното се е случило и днес ние с него сме приятели, които се уважават и подкрепят в пътя си. Истината е, че аз дълго време мислех, че не мога да бъда на нивото на човек като него и всъщност е много трогващо за мен да знам, че сред толкова много хора, с които общува, Иван ме е отличил с особено добро отношение. Благодаря му за вниманието и подкрепата винаги!
Иван Георгиев е много отдаден на работата си човек. Останала съм с впечатление, че работата му и личния му живот са едно и също нещо. Радвам се, че тя му позволява да мисли и постига всичко, което подробно е описал за читателите на Punctum. Той се е посветил на българската музика и особено на естрадата. Мисля, че е може би най-вещият българин по тази тема в момента. Именно затова идеята му за музей на българската грамофонна плоча е нещо, което има стойност за поколенията и вярвам, че той ще успее да осъществи замисленото, защото отдавна това не е мечта, това е план, който Иван постепенно реализира. Едва ли ще бъде изненада да кажа, че Иван няма друг път в живота си и това превръща замисълът му не само в проект с национално значение, но и в негово дете, негова рожба.
Затова аз му пожелавам пълен успех до последния детайл на идеята!
Иване, благодаря ти за доверието и безусловната ти топлина!
Иван Георгиев
Музиката ме намира навсякъде. Или аз нея. Може би търсенето е взаимно. Дори професията си – журналист – избрах, за да имам форум за споделяне на откритията и впечатленията си, за да общувам с личности на чиито талант се възхищавам.
Без да съм музикант или тесен специалист в музикознанието се определям като неуморен търсач на информация, снимки, документи, свидетелства за творчество и кариера, но най-вече – откривател на вдъхновяващи истории от света на музиката. Защото самата тя е вдъхновение, което се възприема с душата. Веднъж дори получих комплимент от значим за мен артист, който ме сравни с археолог.
Благодарен съм за възможността да водя рубриката „Музикален момент” на страниците на вестник „Уикенд”, която запълвам с биографични четива, любопитни моменти и новости за изпълнители и състави от различни жанрове, но приоритетно български. В документални и биографични книги за музика изкристализира натрупаният във времето информационен масив от журналистическата ми дейност. Най-успешната, пазарно и сантиментално сред тях, е „Една българска роза”, посветена на Паша Христова.
От 2010 г. съм творчески директор на вестник „Минаха години”. Толкова сме си паснали с работата в двете издания, че ако се оставя на златната вода в течението й, бих могъл да стигна чак до пенсия. Но имам други планове, заради които я карам без почивен ден.
Намерението ми е да превърна в национална институция „Музей на българската грамофонна плоча” огромният си архив от грамофонни плочи, издадени в България през XX век – от 30-те години до края на епохата „Балкантон”. Събирани са от всевъзможни източници. Като ученик дори съм влизал скришом в директорския кабинет, за да „инспектирам” наличните грамофонни плочи. А това бяха години, в които директорите изглеждаха точно като героя на Георги Русев от филма „Вчера”.
Частната ми колекция, която предстои да придобие статут на обществена, включва над 5000 заглавия от различни музикални жанрове, както и литературно творчество – поезия, проза, историческа и познавателна литература. Към тях се добавят десетки хиляди снимки, плакати, рекламни картички, фен атрибути, лични вещи, автографи, книги, списания, вестници с интервюта, рецензии, репортажи, новини. Възнамерявам те да бъдат показани в отделен виртуален раздел на музея.
Бъдещата институция си представям като притегателно място за изложби, чествания, концерти. С щанд само за българска музика и поезия. За себе си наричам мястото „Виниловият дворец БГ” и все по-често мислено и пожелателно се откриваме със съмишленици за осъществяването му.
А куриозното е, че междувременно всяко пространство, в което пребивавам, превръщам в умален модел на бъдещия музей на грамофонната плоча – апартамента ми, мазето му, мазетата на няколко солидарни приятели, служебният офис. До подобаващото разполагане в най-подходящото. Къде ли е то?… Важното е, че съдържанието на „Виниловият дворец БГ” е събрано, налично и в очакване да заеме подходящите форми за споделяне с широката общественост.
***
Грамофонната плоча за мен е убежище. Късче от вълнуващо преживяване, което пазиш и можеш да активираш чудодейното му въздействие в домашни условия. Обикновено колекционерите на плочи са ревниви към хобито си, уязвими откъм конкурентна завист, даже честолюбиви в идентифицирането си с натрупаните находки от артефакти. В емоционален план не правя голямо изключение, но в социален съм готов да подаря на българската нация цялото това богатство. Веднъж вече го направих – част от архива ми е дарен през 2009 г. на Българската академия на науките.
След време реших и започнах да закупувам за втори път голяма част от плочите и всички останали артефакти за музея, тъкмо защото държа те да бъдат не просто съхранявани някъде, а широко достъпни за разглеждане и по възможност за слушане.
Ценно е също, че върху значителна част от музикалните албуми успях да получа автографи или да ги купя подписани. Ще изброя само няколко имена на плочите с личен автограф: Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Николай Гяуров, Борис Христов, Трио „Българка”, „Мистерия на българските гласове”, Ансамбъл „Филип Кутев”, Марин Големинов, Васил Казанджиев, Минчо Минчев, участници в „Златният Орфей” и „Мелодия на годината”, легенди на рока, популярната музика и джаза.
Важно събитие за мен в тази насока беше показването на част от колекцията ми на грамофонни плочи с автографи на изложба в Националния дворец на културата. Тя продължи един месец в рамките на „Новогодишният Музикален Фестивал“ през декември 2012 г. Музикални звезди, чиито автографи бяха показани, посещаваха изложбата и се снимаха пред нея.
Друг пиков момент по време на изложбата в НДК бе премиерата на грамофонната плоча „Има чудо” – с българска музика по стихове на Надежда Захариева. Поетесата подписа лично първия екземпляр от виниловия албум, чието издаване замислих и финансирах с лични средства производството. На практика това е първата българска грамофонна плоча с българска популярна музика, издадена след 2000-та година. Щастлив съм, че тя постави началото на процес на възраждане на този вид издателска дейност, но ще бъда още по-щастлив да продължа да бъда част от него. Идеи имам в изобилие за няколко години напред. Каквото и да си говорим, за това са нужни средства и отново – съмишленици. Да заповядат!
***
Няколко думи за книгите и сборниците ми в сферата на музикалната документалистика и биографичните четива.
Първата излезе през 2006 г. и проследявава житейската и професионална история на музикална легенда – Паша Христова. Подготовката й ме накара да повярвам, образно казано – в силата на съдбата. Подходих с толкова добронамерена наивност, че като във вълшебна приказка започнаха да се отварят една след друга врати, затворени за дълго. За първи път проговориха в публичното пространство хора от семейството на Паша Христова, нейна учителка, съученички, откривателят й за голямата сцена, преподавателят й в Студия за естрадни изпълнители, колеги, както и оживели спътници от гибелния за нея самолетен полет… Преди това не съм познавал тези хора, нито съм предполагал, че съществуват и че ще разговарям с тях. Някак си бе предначертано да се случи.
През 2009 г. последва книгата „Съдби на 33 оборота”, преиздадена година по-късно като „Легендите на БГ естрадата”. Това са очерци за любими мои български гласове от 60-те години – основополагащ и градивен период в българската популярна музика (т. нар. „естрадна”), тогава са създадени най-големите и до днес форуми на жанра – „Златният Орфей” и „Мелодия на годината”. Апропо, бляскавите издания на двата конкурса също са обект на бъдещия музей на българската грамофонна плоча.
През 2012 г. излезе съставен от мен обзор по повод 20 години от създаването на етно фестивала „Пирин фолк”.
Също през 2012 г. интерпретирах биографията на Маргарита Хранова като фото разказ, озаглавен „Минутите, които разпилях с любов”. За представянето на премиерния екземпляр бях поканен от нея да изляза на сцената на неин концерт в НДК и да я покажем заедно на публиката. Страшничко си беше да застанеш пред зала с над 3000 души. Със сигурност ми е по-уютно от другата страна на рампата. През 2018 г. в съавторство с поета Йордан Янков финализирах негов труд, посветен на композиторката Зорница Попова, и го нарекох „Вик за близост”. Чест за мен и удовлетворение е поканата от Йорданка Христова да бъда консултант на мемоарите й „Изповед”, издадени в три тома през 2024 и 2025 година. Също така имах отговорността да бъда редактор на мемоарни книги на Развигор Попов, Кичка Бодурова, Христо Кидиков, културолога проф. Юлиан Вучков.
В момента завършвам музикално-документална книга, която ще пренесе читателя в годините на изстрадания професионален разцвет на имена като Леа Иванова, Сашо Сладура, Лиана Антонова, Ахинора Куманова и др. Обединяващото за тях е, че са солисти на джазовия оркестър „Оптимистите” – незаслужено забравено име. Бендът е създаден през 1943 г., възходът му и пропастите пред него са свързани с Втората световна война и разделението след нея. „Оптимистите” са вид школа за най-ентусиазираните джазмени у нас през 20-ти век и сплотяването им в общност, от която през 1960 г. е сформиран прословутият Биг бенд на Българското радио. Бъдещата книга би заблестяла с още по-голяма историческа стойност, щом към нея се приложи компактдиск с оцелели във времето и дигитализирани записи. Такива има запазени от турнета в Полша и Румъния – огромна моя мечта е да ги откупя в дигитален вид и да ги споделя с българската публика. Така ще прозвучат у нас за първи път след повече от 60 години. Пожелавам си го и очаквам нужните средства за това. Да, „Оптимистите” заслужават днешна България да ги познава и да се гордее с тях. А за мен неописуемо вълнение бе да открия в Букурещ и Варшава следи от славните български турнета. Да държа в ръцете си грамофонни плочи, издадени там, далеч преди да се родя. Снимки, брошури, списания!…
Затова моите близки не се учудват, когато им заявя, че отново тръгвам в посока Румъния. В столицата там попадам и на много исторически свидетелства, свързани с Българското Възраждане. С голям трепет преминах за първи път по улица „Христо Ботев”, по улица „Габровени” (габровците) в историческия център; дъхът ми спря пред сградата, в която Любен Каравелов е помещавал своя печатница, а в задния й двор се е намирала вятърната мелница, в която са зимували Левски и Ботев… Сякаш усещам стъпките на хъшовете от Деветнадесетия век.
***
В известна степен успях да се сдобия и с телевизионен опит в областа на музиката и документалистиката. През 2006 г. и 2007 г. бях автор и репортер на рубриката „Историята на една песен” в рамките на предаването „Чай”. Скоро след това бях поканен сценарист и репортер на предаването „Музикални следи”, също по БНТ. Заснех телевизионни очерци за композиторите Атанас Косев, Зорница Попова, певицата Камелия Тодорова. През 2013 г. станах сценарист на филм за певицата Катя Филипова, реализиран от частен продуцент.
Exif_JPEG
През 2019 г. бях сценарист и съорганизатор на концерта „Първите в естрадата” в НДК, илюстриращ пътя на българската забавна музика през 50-те и 60-те г. На една сцена след десетилетия се събраха отново Лиана Антонова, Нора Нова, Мими Николова, Димитър Йосифов, Ани Пармакова, вокална група „Алегро”, Иван Пендачански от оркестър „Стакато”, за да разкажат свои спомени пред публика десетилетия след активната си дейност и голямата слава. А те бяха поздравени от представители на следващото поколение в песента: Йорданка Христова, Константин Казански, Грета Ганчева, Богдана Карадочева. БНТ засне събитието и често повтаря излъчването им. В онази вечер си направих нещо като равносметка, че проектът „Първите в естрадата” е вид обобщение на интересите ми в музиката. И историческо постижение, защото уви, 5 години по-късно шестима от присъствалите на афиша вече не са между живите.
А кръгозорът на интересите ми в музиката продължава да се разширява. Всяка седмица съобщавам или преоткривам нещо, за да го споделя с хиляди читатели. Отразих дори кончината на Ози Озбърн през 2025 г, а тя също е вид завършек на крупен исторически процес в музикалната вселена.
***
Завършил съм техникум по електроника в град Стара Загора и логично бе да продължа образованието си в сферата на точните науки. Вече имах издадена студентска книжка за Техническия университет в Габрово, където бях приет благодарение на отличния ми успех в техникума. Повече от силно обаче се надявах да бъда приет в София. Интересуваше ме да съм пряк наблюдател и отразяващ музикалния живот. Защо? Защото преживявания, свързани с музикалното възприятие, имам от ранна предучилищна възраст. Още преди да познавам буквите, идентифицирах правилно грамофонните плочи, за да ги поставя в коректния плик, съответсващ на името на изпълнителя. Разпознавах гласове, звучащи по телевизията. Представях си също, че съм продавач в магазин за грамофонни плочи. Полусъзнато си спомням концерт на Емил Димитров – целия в бяло, на който най-напред са ме завели, около тригодишен… На около шест започнах да посещавам дискоклубове – разбира се, не сам и не в късните часове. Там очаквах да чуя актуалния – и превърнал се във вечен – хит на Мими Иванова и група „Старт” – „Вълка и седемте козлета“.
При първия опит за приемане в Софийския университет не успях и трябваше да се примиря с Габрово. Тогава ми помогна някакво чудо. От днес за утре през септември 1992 г. съобщиха за кандидатстване по документи за трето класиране в Химикотехнологичния институт. На сутринта хванах първия възможен влак от моя старозагорски край, но той инкасира огромно закъснение и пристигнах в приемната, след като работният ден бе приключил, а с това формално бе изчезнала и последната възможност. Помогна ми щастливата случайност, че администраторка бе останала няколко минути повече и се приготвяше да си тръгва. Обясних й защо съм там по никое време и за моя изненада, тя се върна, за да регистрира документите ми. Жест, който никога няма да забравя! Ура, бях приет в София – това бе най-важното за момента. И само след два-три дена трябваше отново да се върна – вече за началото на учебната година. И за новото начало в живота ми. Мечтаното.
Щом си намерих квартира, веднага започнах с посещението на концерти, на театър. Да обхождам улици, площади, институции, които допреди това бях виждал в медиите. Тръпнех от щастливо усещане, че вече ми принадлежат.
Съществено бе за мен да посетя и редакцията на софийския вестник „Спектър”, на който още от средношколските години в Стара Загора изпращах мои публикации за българска музика и бяха отпечатвани за моя радост и вътрешен трепет. Колегите ме приеха с огромно доверие и изобщо не се наложи да ги моля и убеждавам, а просто веднага откликнаха на предложението ми да водя рубрика – с интервюта, новини, спомени, автографи.
Намерих своя път.
Ученето бе поводът да съм в София, а това, с което се заех – истинския му смисъл, поне за мен.
В продължение на три години следвах за инженер химик, съвместявайки с ежеседмични журналистически ангажименти в сферата на музиката, но преди четвъртата взех кардиналното решение да направя рестарт – при хуманитарните науки, където чувствах, че съм повече себе си. Рискувах, явих се на изпит по българска история и успях да си осигуря място в Педагогическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски”. През последните две години четири семестъра изучавах журналистика (към т. нар. Свободен факултет на СУ). Междувременно бях станал сътрудник на още няколко печатни издания – „Стандарт”, „Всичко за всеки”, „Седмичен Труд”, сп. „Супер маркет”, сп. „Модева” (издател – Бригита Чолакова) и др.
ÎÏÅÐÀ
Летях от радост, че осъществявах интервюта за „Спектър” и другите издания с любими за мен изпълнители: Йорданка Христова, Маргарита Хранова, Мими Иванова и Развигор Попов, Емил Димитров, „Ритон”, Мария Нейкова, Богдана Карадочева, Васил Найденов, Нели Рангелова, Георги Минчев, Росица Борджиева, Михаил Белчев, Боян Иванов, Маргарита Радинска, Борислав Грънчаров, Васил Петров и мн. др. В този период само Лили Иванова отклони моя покана за събеседване и го сметнах за неуспех от моя страна, но след години получих обаждане от нея – то бе в отговор на мой очерк за кариерата й. Благодари ми и бях изненадан да чуя, че го намира за едно от най-точните описания на присъствието й в музиката.
Нескромно е, но през 90-те г. бях журналистът, който най-системно пишеше за българска популярна музика, а тази тема почти отсъстваше от дневния ред на печата. Изключвам специализираното списание „Ритъм”, но то отдаваше значение само на рока, а аз припомнях на аудиторията кои са и какво са създали имена като Йосиф Цанков, Морис Аладжем, Димитър Вълчев, Тончо Русев, Ангел Заберски, Леа Иванова, Борис Гуджунов и т.н. Веднъж се наложи да преглътна забележката „защо не се откажа да пиша за отживелици”.
По време на следването по журналистика курсът ни бе изпращан на стаж в ежедневника „Нощен Труд”. Там също започнах да предлагам моята основна тема – музиката. Но никак не ми беше лесно, защото изданието наблягаше на своите акценти – от криминалния свят, от социалния живот през нощта, за музиката се изискваше да се пише не по същество, а откъм светската й показност. В тази контрастна на разбиранията ми среда една вечер се опитах да проведа разговор с Йордан Радичков – за да му задам въпрос за една от рубриките на ежедневника. По-смутеният се оказа писателят и след кратко мълчание затвори телефона.
Въпреки че мястото не бе „моето”, бях „забелязан” и получих първия си договор (беше от типа „граждански”) като журналист – през 2003 година. След 10 години любителско присъствие в тази професия – като външен сътрудник, вече получавах първото си назначение.
***
Присъствието ми през 2025 г. в обществения живот на България продължава да е като редактор и автор в двете най-четени печатни издания – „Минаха години” и „Уикенд”. И едното, и другото нарочно не поддържат свои електронни версии, защото държат на четящите хора. На удоволствието от прелистването на хартията, на трайността на възприятието, на традицията.
Преобладават отговорностите ми към седмичника „Минаха години”, адресиран към възрастова аудитория „50 плюс”. Когато бе създаден през 2010 г. от издателство „Муузон”, аз бях под тази възрастова група (от скоро вече съм) и сигурно е било самоуверено от моя страна да приема да бъда творчески директор. Но иначе е обективен факт, че личният ми интерес към историята на българската музика тогава вече преливаше от необходимост от споделяне с благодатна аудитория. И тя дойде! А междувременно работата ме увлече и застави (в хубавия смисъл) да обхвана и в културните ценности в по-широк аспект, историята, социалния живот, здравеопазването.
Парадоксалното е, че след 14 години опит и трайно заемане на лидерска позиция на пазара, усещането ми за отговорността спрямо аудиторията на „Минаха години” е много по-ясно изразено сега. Често си задавам въпроса: „Достойни ли сме за това доверие?”, „Правилно ли защитаваме интересите на читателите си?”, „Не се ли повтаряме?”… Питам се и от психологическа гледна точка, включително медицинска: „Полезни ли сме на аудиторията си, връщайки я назад във времето? Не я ли задържаме в нещо като капан?”. Размислите произхождат от разбирането, че адекватната житейска настройка следва да произтича от позиционирането „тук и сега”. Ами сега?!… Успокоява ме в значителна степен поговорката „Глас народен – глас божи”. Съдя по обратната връзка, която имаме с нашите читатели, а тя изразява обстоятелството, че сме им нужни – не толкова като информационен обмен, колкото като приятел, събеседник, трибуна. Добре подредена, поднесена с добър вкус и уважение. Разбирам, че им създаваме оазис на спокойствието, щом сме почти единствените, които не им предлагаме черна хроника, нагнетяване, политически сътресения, вулгарности, маниакални персони… Поддържаме чистотата на българския език на добро ниво. Не се изкушаваме от самоцелни и високопарни писания, а търсим яснота и достъпност. Вярваме, че увличаме и допринасяме за общата култура, гражданско и национално чувство.
Харесва ми тази задочна форма на доверие и съм благодарен, че осмисля времето, което й отделям. На този етап тя все още успява да открие и да си вземе най-доброто от мен. Красиво го казах, нали, че всъщност леко ме е обсебила.
И пак музиката повлия в някои от изборите ми, свързани с вестник „Минаха години”. При първоначалните обсъждания за сътрудничество с автори, предложих имена, които впоследствие наистина допринесоха за облика на изданието: Надежда Захариева, Лозан Такев, Евгения Гешева (автори на текстове за песни), Александър Александров – Алекс (певец и водещ), Огнян Стамболиев (автор на книги за музиката, драматург на Русенската опера), доц. д-р Иванка Кирова (лекарка с антропософски познания, препоръчана ни за рубрика от певицата и езотерична писателка Лиана Антонова).
В изброяването по-горе на интересите си не споменах политиката. В известен смисъл съм аполитичен. От друга страна, познавам действителността в България по-добре от настоящите политически сили и управляващите. Защото не се возя със служебна кола, а с градския транспорт. Срещам се реално с представители на различни прослойки и с проблемите им. За разлика от политиците. Читателските обаждания и писма до редакцията на вестник „Минаха години” също са показателни за разминаването между власт и електорат.
Ако реша да се изживея като политически лидер, струва ми се, че бих имал огромна аудитория, която да убедя и поведа. Това е шега, разбира се. Политиканстването на маса или в социалните мрежи също ми е чуждо. На тази тема трябва да говорят подготвени хора, а не лаици или изкуствени авторитети. Защото е важна, наистина важна.
Според мен обществото трябва периодически да си създава едва, две или няколко генерални цели. Но и да си прави навременна рекапитулация доколко тя се изпълнява, дали не се е опорочила от някого, къде е сгрешено, къде може и трябва да се надгради. Например цел след 1944 г., най-общо казано, е била създаването на справедлива социална държава. Следват десетилетия, в които има безспорни постижения в насоката, но са прикривани и доста слабости. Критичната оценка закъснява фатално, предопределя и реваншистките настроения след 1989 година.
В новото хилядолетие приоритетна цел бе присъединяването ни към Европейския съюз. Възторг, ентусиазъм, първоначални постижения, но и приспиване на съзнанието за постепенното превръщане на наднационалната инстититуция в бастион на бюрокрацията, некомпетентността, корупцията, нетолерантността. Изкуствени лозунги за сметка на трезвата аналитичност. Като в Андерсеновата приказка „Новите дрехи на царя”, където само едно хлапе от плебса се сеща да извика: „Вижте, вижте, царят е гол!”.
Не, не сме се променили гражданите, които подкрепяхме идеята за еврочленството ни и празнувахме на 1 януари 2007 г. очакването си за генерален възход. Промени се до опорочаващи размери самата идея, някак си отвътре. Както бе проиграна предхождащата я в десетилетията идея за братство и равенство.
В момента българите сме толкова разединени, че ми се струва, че само магическа пръчка, нещо свръхирационално би могло да ни сплоти и да се чувстваме удовлетворени от отредената ни съдба да се срещаме на 111-те хиляди квадратни километра „земен рай”. Постижението на волейболистите в световния шампионат през изминаващата 2025 г. бе много удачен пример за сплотеност, но за жалост, кратковременен.
Не бих се отказал от бъдеще, в което „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя”. Но знам, че сега-засега веднага ще се намери някой, който да изтъкне, че съгласно действащия по време на монархията закон за защита на държавата авторът на този стих е терорист. И че смъртната присъда на въпросния комунист през 1942 г. е била справедлива.
Категорично обаче занапред не бих искал да се спекулира за щяло и не щяло с топлото патриотично чувство, с българския дух. Те са нещо висше и свято, а не аромат от празник на суджука. Не са в езическите обичаи, нарочени за християнство. Не са в потупването по гърдите „болгар, болгар!” или в обграждането с портрети на национални герои. Не са дори в „История БГ”. Или в разходка с джип до Рилския манастир. Те са в онова, което ти трепва, когато се връщаш от чужбина. Те са сакралното, когато застанеш пред картините на Майстора. Когато чуеш песен, самобитно композирана от Мария Нейкова и изпята деликатно, далеч от площадния крясък. Това е моята България.
Аз подарявам на българската нация моя труд по създаването на музей на българската грамофонна плоча. И целия му фонд. Книгите и журналистическата ми дейност също мога да посветя на България, но не мога да ги подаря, защото за тях вече съм получил заплащане.
***
Иначе нашето приятелство с теб, Ани, пак произтича от музиката, макар и косвено. Научих за теб от срещите ви при оперната певица Дарина Такова, в които приятелски кръг сте разисквали предизвикателствата пред човечеството в новото хилядолетие и пред всяка личност, която търси смисъла… Силно поисках да бъда от този кръг, да бъдем лични приятели. И се радвам на това вече доста години. Благодаря!
***
П. С. Известният българин, който ме нарече археолог на българската музика, бе актьорът Никола Анастасов. Изрече го след като в серия публикации припомних чрез неизвестни снимки и пояснения към тях, че неговата съпруга – певицата Мария Косева, е била една от най-ярките звезди в историята на българската естрада. Малко преди ерата на телевизията и преди тези, които съвременниците ни смятат за най-известни.
ОПИС СНИМКИ:
01
Пред пианото на Лора Каравелова в Националния исторически музей. Да, музиката винаги ме намира (или обратното).
02
Част от книгите ми за българска музика. Начинът, по който го съобщавам, умишлено не съдържа местоимението „аз” – научих се да го избягвам и може би това е много важна полза от срещите ми с шоубизнеса, където се прекалява с него.
03
Поетесета Надежда Захариева поставя през декември 2012 г. автограф върху авторската си грамофонна плоча „Има чудо” с песни по нейни стихове. „Щастлив съм, че аз бях инициатор и издател на проекта, макар и в лимитиран тираж. Това бе първата българска грамофонна плоча с попмузика в съвремието и вярвам, че занапред ще издам още.
04
Маргарита Хранова лично посети изложбата „Грамофонна плоча с автограф” в НДК и се снима пред свой албум, 2012 г.
05
Миг от гостуваща изложба, посветена на звездите на „Златният Орфей”, с дизайн на артефактите от художника Дянко Дянков. Важно е, че успях да я реализирам – с домакинството на столичната община „Витоша” и помощ от приятели, но далеч по-важно е да разполагаме с постоянно изложбено помещение в рамките на бъдещия музей на българската грамофонна плоча.
06
Където живея и работя, пространствата приемат изложбен характер с експонати и истории, произтичащи от въртенето на грамофона.
07
В румънското музикално издателство „Електрекорд” устанавих с елемент на „еврика!”, че се пазят неизвестни за масовия слушател у нас записи с българска музика, реализирани там през 50-те и 60-те г. Поставил съм си за цел да ги откупя и издам на дигитални носители, далеч преди да имам парите за това, но вярвам, че всичко е възможно и ще стане!
08
Мъчно ми е, че нашият „Балкантон” – символ на грамофонната плоча, се намира като в омагьосана гора, най-вече в преносния смисъл. А би могло готовият като наличен фонд музей на българската грамофонна плоча да се институционализира съвместно с него…
09
Журналистическата работа много ми помага, но отнема и време, а отдавна искам да довърша книгата си за брилянтния джазов оркестър „Оптимистите” и за забравения факт, че е бил най-авторитетният за изпълняване на забавната музика у нас през 50-те и началото на 60-те. На снимката – „Оптимистите” през 1959 г. със солистка Ахинора Куманова (известна на Запад като Нора Нова).
10
2003 г. Тук съм сценарист в телевизионно шоу – предаването „Звездно вариете”, в една от частните телевизии.
11
И това съм аз – в нестандартна журналистическа акция при отразяване на премиера в Софийската опера.