Кристиан Ваклинов срещнах съвсем наскоро.
Първото, което видях, беше неговата книга „Родопската теснолинейка“ за железопътната линия от Септември до Добринище. Книгата толкова много ми хареса, че потърсих повече информация за нейния автор и така се запознах с работата на Ваклинов. Неговата история е много впечатляваща, но аз няма да я преразказвам, защото не искам да осакатя нито една част от нея, затова ще оставя на желанието и интереса на всеки да потърси книгата или да порови в интернет за нея и нейния млад автор.
Но ще обърна вниманието на моите читатели към неговата кауза, която е довела до спасяване на теснолинейката и възстановяване на движението и. Кауза, която е произлязла от неговото лично желание да направи нещо за хората и постигането на това желание е доказателство, че когато човек иска да направи нещо, нищо не може да го спре. Същото според мен важи и за един народ, а нашият народ точно от това има нужда – да вярва, че всичко, което има, е резултат от желанието му и ако нещо няма, значи не го е пожелал достатъчно и не е положил усилия, за да го изпълни.
Кристиан Ваклинов е пример как може да се осъществи каквото и да е, стига да е разумно и градивно. Как може да се постигне всичко. За което го поздравявам!
Книгата му е великолепна! Подробна история на историята и строителството на теснолинейката с богат архивен и снимков материал. Нищо подобно не съм виждала. Толкова задълбочено изследване само потвърждава любовта на момчето към БДЖ и особено към това живописно трасе, което е в известен смисъл и емблема на железниците в България.
Докато има такива млади българи с такива идеи и нагласи, с такава сила да осъществяват каквото искат да направят за България, няма да ни се случи нищо лошо.
Заради моята връзка с БДЖ, с които съм свързана чрез майка ми и приятели, особено много се радвам на Кристиян Ваклинов, неговата работа за компанията и неговата прекрасна книга, която би била красив член на всяка библиотека.
Кристиан Ваклинов:
България е нашият дом, моят дом. Тя не е квартира, която да сменя, ако нещо не ми допада – таксите, наемът… говоря метафорично.
Искам да кажа, че за 31 години, от които поне 15 съзнателни, съм все по-убеден, че моето място е тук у нас и никъде другаде. Имамсвоите мисия, кауза, цел, смисъл и вярвам, че точно в този момент страната ни има нужда от подкрепа – подкрепа от хората й, не изоставяне. България, освен дом, е наша майка, Родина – толкова прекрасна дума, любима дума. Ако майка ни е болна, ще я оставим ли? Напротив – правим всичко по силите си, за да й помогнем да се излекува, нали? Това трябва да правим за България днес – всички, не аз, вие, Иван и Мария… Как искам да изразя съществуването си сега не знам, не го мисля, просто гледам да съм полезен и да осмислям дните, оставяйки нещо назад, без да обръщам внимание на всички стени, които спират хората днес и ги карат да се отказват.
Тая страна е жив организъм, като човек, и днес тя е болна, мнозина се радват за това, други допринасят да е така, но всички близки на болния се стремят да му помогнат всячески – това е цялата философия, според мен – да сме обединени зад идеята да се изправи тази държава на крака, защото зависи от нас – и от делата ни днес, и от възпитанието, което ще дадем на идващите поколения, на които ще оставим България.
Границите не са отворени, за да бягаме, когато ни скимне, а за да вземем и донесем опита, знанието, примера… целта на големите сили не е да се оправи България, много ясно, а да им се кланяме, но за да живеем достойно, трябва сами да запретнем ръкави и да работим. Толкова е просто. Нима навремето на нашите възрожденци и национални герои им е било лесно? Нима животът в България, която дори тогава не е съществувала, е бил е по-лесен и уреден? Нима не са можели да избягат? Защо са се борили, защо са дали младините и животите си за тая страна? За да я има, да се наричаме днес ние българи. Уви, не сме се научили да сме много единни, но пък сме показали в най-силните моменти, че го можем, макар и с малко повече напън…
За живота ни в България днес е важно да има смислени каузи и стойностни хора на показ, над цялата неконтролируема помия, които каузи и хора да служат за пример на младите – да видят, че има и по-добри и качествени маниери на поведение и ценности за изповядване.
Обичам:
Домашният уют със семейството
Разходките сред природата – по полето, в гората, вкл. в парка след работа
Пътуването из България – където и да е, обожавам
Срещите с най-близките приятели, които се броят на пръстите и са опора
Стойностната българска музика на миналото, родена от емоции, вплетена в стихове
Разбира се, всичко, свързано с теснолинейката
Пеенето – обожавам да пея, постоянно си пея, част съм и от самодеен състав за популярна музика
Да помогна, да разсмея, да изслушам човек, когато усетя, че има нужда
Да остана сам с тишината на природата – това ме зарежда изключително
Прекараното време с Йорданка Христова – моята любима личност звезда от дете, с която имаме истинско приятелство от няколко години. Срещите с нея ме вдъхновяват, зареждат, сбъдната мечта е да си на „ти“ със свой идол, с толкова многопластов човек, от когото може да научиш много за света, за живота, за хората и за това как човек е човек, защото ходи по земята – с доброта и благородство.
В тези сиви времена без вдъхновение сме загубени, тотално загубени.
Така че щастлив съм от живота си!