На път в Синцзян

Автор: Pepe Escobar

Сюанцзан, странстващият будистки монах, е една от най-забележителните фигури в историята. В Китай безспорно го смятат за такава.

В началото на династията Тан, през VII век, Сюанцзан тръгва от императорската столица Чанан (днешният Сиан), нарушавайки забрана за пътуване до „Западните земи“. Целта му е да достигне Индия и да донесе будистки ръкописи, които възнамерява да преведе на китайски.

Той преминава прохода Юймънгуан (Нефритната порта), продължава все по на запад, едва оцелява от жажда в пустинята, пресича заснежените върхове на планината Тяншан на кон и стига до Трансоксиана. Накрая достига Индия, където учи няколко години, преди да се завърне в Чанан 15 години по-късно – с 22 коня, натоварени с будистки ръкописи на санскрит, религиозни реликви и безценни изображения на Буда.

Това е моят тип човек. От края на 90-те години на XX век насам, аз самият следвам стъпките на Сюанцзан, отчасти по различни участъци от древните Пътища на коприната. Сюанцзан е художествено „прероден“ в омагьосания роман от XVI век, станал изключително популярен в Китай – „Пътешествие на Запад“ (Си ю дзи). Именно това реших да направя и аз – едно компактно пътешествие на Запад за дигиталната епоха – през изминалия месец септември.

---

От коприната до пътя на цивилизациите

Производството на коприна възниква още преди 5000 години по поречието на Жълтата река – в сърцето на древен Китай. То се разпространява в Корея и Япония, но основно поема на запад, по легендарните Пътища на коприната.

Началото на тази „копринена история“ е обвито в историческа мъгла. Според китайската традиция, по времето на император У Ди, през II век пр.н.е., специалният пратеник Чжан Цян бил изпратен два пъти към „обширните западни земи“ с търговска мисия.

Малко след това трансграничната търговия навлиза в нов етап, а коприната става сред основните износни стоки. Така Чжан Цян е признат за „откривателя“ на Пътя на коприната и е удостоен с титлата херцог. В днешния Музей на историята на провинция Шанси в Сиан неговите постижения и развитието на пътищата на свързаност са представени редом с изумителна колекция от артефакти от Пътя на коприната.

---

Началото на Пътя

Пътят на коприната – всъщност цяла мрежа от пътища – започва в Чанан, старата императорска столица, днешния Сиан. Оттам поема на запад през живописните клисури на река Вей към гарнизонния град Ланджоу, в източния край на коридора Хъси. На север е пустинята Гоби, на юг – заснежените върхове на Циляншан. Пътят продължава от оазис на оазис чак до Юймънгуан – Нефритната порта, която бележи западната граница на Китай.

За поклонник на Пътя на коприната като мен това е пътуване на живота – особено когато пътят продължава на запад към Синцзян. Това е петото ми посещение в региона, след поредица пътувания през 90-те и 2000-те години. Общо взето – първото след десетилетие и първото след Ковид.

---

„На Запад“ след Нефритната порта

Времето не би могло да е по-подходящо: малко след историческата среща на върха на ШОС в Тяндзин и парада за Деня на победата в Пекин на 3 октомври, по случай 80-годишнината от победата над японската агресия и нацизма в Азия.

Беше моментът да се види как една уверена в себе си Китайска народна република развива Запада си, подпомогната от кампанията „Отиди на Запад“, стартирана през 1999 г. Това съвпада и със 70-годишнината от създаването на Автономния район Синцзян-уйгур – целият регион е покрит с червени знамена с числото „70“.

---

По пътя и отвъд

Първата част от моето пътешествие беше самостоятелна – по следите на древния Път на коприната, от Сиан до стратегическия Ланджоу по течението на Жълтата река, а после до легендарните Дунхуан и Нефритната порта. С местен шофьор сключих сделка да обиколим целия район, включително останките от Великата стена от епохата на династия Хан. Той се забавляваше от идеята чужденец да поеме с неговото такси в дълбоката пустиня.

След това хванах високоскоростния влак от Ланджоу до Урумчи, столицата на Синцзян – високотехнологичен мегаполис, където се присъединих към смесен китайско-уйгурски снимачен екип, за да започнем документален филм „На път в Синцзян“.

---

В сърцето на Пътя на коприната

Синцзян („Новите територии“), по размер колкото Западна Европа, е бившият Китайски Туркестан – същинската земя на Пътя на коприната. Тук, в подножието на трите планински вериги Кунлуншан, Тяншан и Памир, се намира легендарната пустиня Такламакан – „влезеш ли, няма излизане“.

Следвахме Северния път на коприната – от оазиса Турфан през Урумчи до Куча; после прекосихме Такламакан, за да достигнем Южния път, през оазисите Ютян и Хотан до древния Кашгар – подножието на Памир и начало на Каракорумското шосе, свързващо Китай с Южна Азия.

Днес, вместо кервани, загиващи в пясъците, се движим по перфектен асфалтов път с конвой от Toyota Land Cruiser.

---

Китайската мечта на Запад

Китай винаги е бил континентална, а не морска сила. Още от обединението под Цин Шъхуан през 221 г. пр.н.е., импулсът винаги е бил „на Запад“ – към сърцето на Азия. Днес, в ерата на Си Дзинпин, това движение е въплътено в концепцията за „умерен просперитет“ и „Китайската мечта“, реализирани чрез интеграцията на западните региони.

Урумчи днес е високотехнологичен център – като мегаполисите по източното крайбрежие, но на 4000 км от Пекин. С над 4 милиона жители, градът впечатлява с развитието си спрямо началото на века.

Пътувахме със страхотен екип уйгури – продуценти, преводачи, шофьори. Срещахме се с всички – от берачи на памук до предприемчиви жени и млади хора по базарите (не, не открихме „жертви на геноцид“). Присъствахме на две сватби – едната скромна, другата като от Боливуд.

---

От оазиси до небесни планини

Енергия. Синцзян е енергийна Мека – соларни и вятърни паркове се редуват с нефтени и газови инсталации. Регионът произвежда толкова електричество, че изнася за останалата част на Китай.

История. Музеите в Сиан и Ланджоу представят безценни артефакти от Пътя на коприната, включително емблематичния „Летящ кон на Гансу“ – бронз от династия Хан, на повече от 2000 години.

Дунхуан. От III век насам, тук, в пещерите Могао, поклонници и търговци създават най-голямата в света колекция от будистки статуи и стенописи. Много от оригиналите са откраднати от европейци и днес се пазят в чужди музеи, но Китай се грижи за останалите с изключителна прецизност.

Уйгурският живот. Оазисите Турфан, Куча, Хотан и Кашгар запазват традициите си. Местната кухня е феноменална – благодарение на чистата вода от Тяншан, плодородната почва и органичните продукти.

Пресичането на Такламакан. Днес 500-километровият Път през пустинята е магистрала с озеленени ивици, защитаващи от пясъците – чудо на инженерството. Посетихме и отдалеченото селище Далябуюй, „изгубеното племе на Такламакан“, което вече развива еко-туризъм.

Памир. Едно от най-красивите места на Земята – езерото Каракул, планината Музтаг Ата, киргизки номади и древният град Ташкурган, споменат още от Птолемей през II век.

Оттук тръгва пътят G216 – 816 км през височините до Тибет, смятан за най-опасния в Китай.

Пътищата на коприната нямат край. Те продължават – във времето, в културата и в човешкия стремеж към откриване.

(Препубликувано от Sputnik с разрешение на автора.)