ИА REX
100 години от рождението на Маргарет Тачър: Желязната майка на макроикономическото безумие
Интересно е, че всички наши бизнес медии – особено онези с либерален уклон – отбелязаха стогодишнината на Маргарет Тачър с големи, възторжени материали. Всички до една. Как иначе? Икона. Еталон. Запад. Демокрация. Пазарна икономика. Свободен пазар.
За да разберем откъде идва това възхищение и защо у нас то се възприема почти като догма, нека си припомним накратко историята (за някои моменти вече съм писал).
През май 1979 г. Маргарет Тачър побеждава лейбъриста Джеймс Калахан. Основният ѝ лозунг: „Да изстискаме инфлацията от британската икономика.“
Нейните „суперикономисти“ уверяваха британците, че 18-процентната инфлация е следствие от бюджетния дефицит, а не от 140-процентния скок в цените на петрола след Ислямската революция в Иран. Решението, според тях, било ясно – драстично орязване на държавните разходи, за да се овладее т.нар. „монетарна инфлация“.
За да подкрепи правителствената линия, Английската банка реши да „охлади“ икономиката, като ограничи кредитирането чрез рязко повишаване на лихвените проценти. Последва очакваната депресия, която медиите нарекоха „революцията на Тачър“. Няколко години по-късно Пол Волкър направи същото в САЩ и също се превърна в икона на младите пазарни икономики.
Само за 12 седмици лихвите скочиха до 17% – символично число, нали? Това доведе до 42-процентно увеличение на цената на заемите за бизнеса и домакинствата. Дотогава нито една развита икономика в съвременната история не бе се самонаранявала толкова бързо.
Английската банка едновременно започна и агресивно свиване на паричната маса. Резултатът от „монетаристката революция“ беше опустошителен: предприятията масово фалираха под тежестта на дълговете, жилищният пазар замря, а дългосрочните инвестиции в инфраструктурата почти изчезнаха.
След това започна и голямата приватизация. Правителството продаде:
British Petroleum (BP)
British Aerospace
Cable & Wireless
Amersham International (ядрена индустрия и медицина)
Britoil
British Telecom
British Gas
British Airways
British Leyland
Rolls-Royce
Великобритания, благодарение на Тачър, на практика загуби индустриалната си основа.
Бюджетните средства за образование, квалификация и наука бяха орязани. Капиталите се насочиха към спекулативни инвестиции – недвижими имоти, акции и американски петролни проекти – или към различни данъчни убежища.
Както и Рейгън, Тачър смяташе, че синдикатите са основната пречка за растежа на производителността. И ги смачка. След серия от репресивни закони, полицейско потушаване на стачки и тежки глоби, балансът на силите се измести трайно в полза на работодателите – чиито интереси тя защитаваше безусловно.
Единадесетте години на управление на Тачър доведоха Великобритания до икономическа катастрофа. Спекулативният бум на недвижимите имоти и нарастването на финансовия сектор в Сити – това бяха нейните „успехи“. Истинските печеливши от „революцията“ на Тачър бяха лондонското Сити и петролните корпорации.
В края на 80-те краят бе предвидим: страната беше в плачевно състояние. Някой би казал, че тя „овладя инфлацията чрез бюджетна дисциплина и охлаждане на търсенето“ – но фактите говорят друго. Лихвите отново се изстреляха до двуцифрени нива, индустрията изпадна в рецесия, после и в депресия, по-дълбока от следвоенната. А инфлацията, въпреки всичко, се върна на нивото от 1979 г., когато Тачър дойде на власт.
Само човек като Горбачов можеше да се гордее, че се е съветвал с Тачър по ключови въпроси.
Разпадането на СССР ѝ изигра в известен смисъл спасителна роля. През 1990 г., след първия тур на изборите, собствената ѝ партия я свали от надпреварата. Беше им омръзнала. Премиер стана Джон Мейджър.
Любимата ѝ фраза гласи: „Лейди не се обръща назад!“
Имало е и други – за „лекарството, което трябва да се изпие докрай“ или „музиката“, която ѝ напомняло всичко случващо се. Не е сигурно дали наистина ги е казвала, но звучи така, сякаш би могла.