Представям като Гост на Punctum Кузман Илиев, защото намирам в него качества, които бих искала да виждам в политикиката и обществения живот. Той е вървял в път, който не е бил нито лесен, нито гладък, нито праволинеен и за разлика от други общественици, които стават политици, е избрал да не си затваря очите за реалното изкривяване на демокрлацията црез либералния мега натиск върху публичната система.

За пръв път чух и видях Кузман в подкаста на мартин Петрушев „Рационална съпротива“. В интервюто, което беше може би преди повече от 2 години с изненада установих, че идеите, които разглеждам и процесите, които наблюдама са същите, които господин Илиев изказваше и беше установил като проблеми или като възможности. Направи ми силно впечатление и помня, че поисках някои ден да се запозная с този човек, изказът му, ясните мисли, разбираемият контекст са неща, които ми направиха впечатление. По-късно премина през пътя ми и книгата му „България може и сама“ – сериозен опит за национална доктрина.

Не знаех, че това желание ще се осъществи по неочакван начин. Когато създадох Издателство Послепис и излезе първата книга – „Войната в Украйна и евразийският световен ред“ на норвежкия професор по политология Глен Дизен, се случи неочаквано обаждане от екипа на Кузман с интерес към новото издателство и книгата на професор Дизен, съпроводено с покана за среща и разговор. Така се започнах лично с Кузман Илиев и хората от близкия му партиен кръг, точно когато те бяха подали документи за регистрация на своята партия „България може“. Оказа се, че екипът на кузман познават работата на професор Дизен и са се изненадали, че някой в България е издал негова книга. Така стиглани до мен и благодаря на Кузман, че инициира запознанството ни, защото контъктът с него винаги е градивен разговор за това как би могло да бъде по-добре всичко в нашето общество. Съвсем естествено представянето на книгата на Глен Дизен беше извършено именно от Кузман, като беседата, която той изнесе върху „Войната в Украйна“ беше изключителна. Кузман има ораторско ниво, с което трябва да се гордее.

Намирам за ценен неговия позитивизъм за развитието на България на фона на честата песимистична картина, която рисуват не един и двама български общественици. У Кузман има вече изграден политически характер, подплатен с журналистическа кариера, с финансова грамотност и опит в много консервативни и либерални опитности. Мисля обаче, че в душата си Кузман е консерватор и много обича България. Което е причината да го представям тук. Рано или късно политическият пиглент ще започне да се избелва, тъй като ще се променят причините, които стоят в основата на безнаказаната варварщина, наречена либерална демокрация. И в това избелване Кузман Илиев ще има стабилно място.

Пожелавам му да не остъпва от принципите, които го движат в желанието му да послужи на България при никакви обстоятелства. Той знае, че ще бъде обект на мръсния гейзер, когато партия „България може“ се яви за пръв път на парламентарни избори и ако, както е заявила, настина работи за друг политически модел – по-справедлив и по-чист. Именно затова Кузман трябва да има моралните сили и идеал, за да може да оцелее като политически субект. Дано да успее!

 

Кузман Илиев:

Господ ни е дал земно отечество и език, традиции и идентичност, които да пазим. Велико чудо е, че за нас българите това е държавата, съхранила и развила православната цивилизация, разпространявайки я на стотици милиони човеци в Централна и Източна Европа, в Русия и Украйна. Да съм българин днес освен чест е и голям отговорност. Колкото е по силите ли сме опитвам да защитавам истината, да пазя ценното в България и с пример в ежедневните ми дела да подобрявам средата. Изява на съществуване на всеки е благочестивият живот и развиването на качествата, с които всеки е надарен за общото добруване. Както и чрез придобиване на човешки добродетели и реални добри дела за ближния – а не просто заявки и намерения, без конкретни стъпки.

Най-ключовото е да преборим апатията и унинието, защото са грехове. Да имаме повече вяра в Бога, защото той обича всички ни. Да осъзнаем, че няма нужда да променяме света, а себе си, както и че всеки наш близък, приятел, колега, съгражданин на улицата е живо човешко същество и може да сгреши. Както самите ние грешим. Ако сме по-милостиви, търпеливи и смирени; ако сме по-отзивчиви към чуждите трудности и проблеми; ако спрем да се изживяваме на съдници, а погледнем първо грешките в себе си; ако осъзнаем каква велика мисия имаме като народ и с какви духовни съкровища Бог ние обдарил – ще живеем много по-мирно и достойно.